Нищо не знаеш

От време на време се случва и по някой чалга бисер. Този не е от най-добрите, но пък нещо ми е влязъл в главата напоследък...

Думите думите думите.

Думите са адът и раят. Създават и рушат. Смеят се и плачат. Обичат и мразят. Думите са началото, думите са и краят. Колкото дават, толкова и взимат.

Аз, човекът на книгата, се уча думите да не са ми важни. Уча се да се свързвам с хората с действията си, а не  с приказките си. Уча се да се вслушвам в онова, което близките ми правят, повече отколкото в онова, което ми говорят. Уча се да слушам интуицията на душата и тялото си повече, отколкото бращолевенията в главата ми. Уча се да виждам в очите онова, което не чувам с ушите.

Да видим докъде ще доведе цялата тази работа... в ада или в рая?

И ако ме питате откъде ми хрумна цялата тая история... Разбрах, че има хора, за които думите са терра инкогнита, капан, излишък. Думите просто не са им нужни, за да са това, което са.

И никакви вербални декларации за любов не струват колкото простото физическо усещане за свързаност с друго човешко същество...