Ден на забравилите да бъдат истински

Днес е Международния ден на детето. Вярвам, че децата заслужават да се чувстват специални, значими и обичани всеки ден, а не веднъж в годината.
Тия дни обаче много съм се размислила за хората, които са забравили да бъдат деца.
Забравили са да бъдат спонтанни, истински и емоционални. Забравили са да казват това, което мислят и чувстват, да правят онова, което им носи истинско удоволствие и удовлетворение.
Срещам хора, които обмислят всяка казана дума, мерят всяко изречение, не позволяват на тялото си да говори на своя език, нямат чувство за хумор и не могат нито да се шегуват, нито да приемат шегите на другите. Освен това проектират това поведение и върху заобикалящите ги. Правят неоснователни изводи и заключения, опитват се да четат мислите на другите, да предвиждат действията и реакциите им, намират под вола теле. Всичко това в опит да избегнат една неизменна част от човешкото общуване и здравите отношения между зрели хора, а именно - отхвърлянето.
Обаче вместо да изпишат вежди, вадят очи.
Защото в опита си да играят по правилата, да не наранят никого, да направят всичко както трябва, стават сковани, студени и дистанцирани. И околните автоматино се отдръпват. Защото усещат срещу себе си нещо неистинско, престорено и маскирано.
А решението е просто: нужно е само достатъчно да повярват в себе си, в ценността, качествата и уменията си, за да допуснат възможността да сгрешат и да се справят с това. Нужна е само самоувереност, за да си позволят да се покажат истински - с емоциите си, с онова, което приемат като силни и слаби страни.
Въпросът е: дали го искат?

Възмутени сте, а?

По повод облеклото на абитуриентките от ей тая публикация из интернета се води поредният кръстоносен повод срещу младите, срещу пошлостта им, срещу това как нямат никакъв морал, ценности, как се голят, пошлят и така нататък. Водят го, както винаги, родители.
Родители, които с действията и бездействията си са довели децата си до там да изглеждат като практикуващи най-древната професия, да се държат по подобаващ начин, да се стремят да изглеждат като някой, който не са. На тези родители обикновено им е виновно обществото, подменените ценности, чалгата, медиите, самите деца и каквото още се сетите, стига да не са те отговорни за това, което се случва с наследниците им.
Но не си задават въпроса: "Какво правя аз?"
Не се питат на какво са научили децата си, какъв пример са им дали, какво самочувствие и самооценка са им вдъхнали. Не си дават сметка, че нямат никаква връзка с човешките същества, които са създали, че не могат да стигнат по никакъв начин до тях. Не си признават, че авторитетът им пред собствените им деца е толкова компрометиран, че улицата, медиите и поп фолк звездите са примерът, който подрастващите следват. И дори не се противопоставят на това.
Разбира се, с много осъзнаване, воля и работа върху себе си младите биха могли да се отърсят от този модел и да се научат кое е истински важното и ценното, да се изпълнят със съдържание и да развият качества и умения, с които да постигнат нещо смислено.
Но това няма да стане във възрастта, в която напускат училище. Няма да стане в периода, в който имат най-силна нужда от принадлежност, от достатъчно самочувствие, за да имат смелостта да останат различни на фона на общия поток.
Вместо да хвърляте камъни по собствените си деца, си дайте сметка за това какви родители сте и приемете, че това, което демонстрират децата ви днес, е резултат от вашата неспособност или липса на желание да ги научите на нещо различно.

Зимно посред май

"Срещнах" се с тази певица благодарение на Нушка .

Днес се присетих за хората, на които им е скучно, и за хората, които постоянно изпитват нужда да правят нещо.
За хората, които не могат да си стоят и 3 минути вкъщи без да пуснат телевизора. За хората, които имат нужда "някои да им говори", сякаш телевизорът е някой, за да не се чувстват сами. За хората, които имат нужда да запълват тишината, защото смисълът на тишината е непоносим за тях.
За хората, които не могат 5 минути да стоят на едно място, защото смятат, че всяка секунда, в която бездействат, е загубено време.
За хората, които се чувстват толкова зле със себе си, че изпитват постоянна необходимост да отклонят вниманието си от вътрешния си диалог.
Тези хора никога не спират, никога не си лежат просто така, нито блеят в една точка в стената, нито слушат щурците. Винаги действат, препускат, правят, струват. Никога не си дават почивка, не "взимат" за себе си, не си отдават заслуженото.
Вечно бягат от скуката и нищо-правенето, а всъщност бягат от себе си.
Бягат от онова, което им казва вътрешният им глас докато не гледат телевизия, не тичат по задачи, не се надпреварват с времето. Отказват да чуят, че ако се чувстваш добре със себе си, ще намериш смисъл в бездействието, защото то е почивка. То е възможност да усетиш истинските си нужди, да се насладиш на свързаността със себе си, да си дадеш нещата, които заслужаваш. Шанс да се срещнеш със себе си.
Но май това е, от което ни спасява действието, гледането, правенето - срещата със себе си. Най-страшната, но и най-ценната.
Вие готови ли сте?

Първоаприлско

По едно благоприятно стечение на обстоятелствата у нас в момента има цифром и словом 4 (четири) книги. Две от тях не са мои, другите две вече съм ги чела. Та в момента чета една от чуждите. Първата книга за тази година.
Представяте ли си какво означава това за моята читателска душа? Падение? Регрес? Нищо подобно!
Ако знаех, че неволното въздържание от четене в продължение на три месеца, ще ме върне към това свещенодействие с такава неутолима жажда, щях да го практикувам съзнателно. Както впрочем мисля да правя през останалата част от живота си.
Та за преоткриването и четенето ми е музата днес.
Четенето е като дишането - живот и промяна. След всяка дума, страница, книга си нов човек. Независимо дали го осъзнаваш или не. Така както те променя всяка глътка въздух, всеки нов изгрев, всеки човек, който срещаш, така те променя всичко, което четеш. Неизбежно е. И в тази връзка, по-добре да подхождаме към тази промяна осъзнато. Когато това е възможно.
В крайна сметка обаче решаващият за тази промяна е изходният материал. Т.е. читателят. И "багажът" (background-ът), с който посяга към всяка следваща книга. От тях в голяма и в  много малка степен от съдържимото на книгата зависи какъв ще бъде крайният ефект. От способността на читателя на критична мисъл, от капацитета му да приема или отхвърля нови гледни точки, от умението му да отсява важното и ценното според собствените му нужди и потребности зависи оценката на една книга като хубава (или не), полезна (или не).
Затова ми е почти невъзможно да приема опита на популярни блогъри и добри мои познати да заклеймят някои книги и автори и да издигнат в култ други. Разбира се, истинският читател едва ли би се осланял на подобни оценки, но кой дава право на едни да се изказват от позицията на последна инстанция? Сама си отговарям: никой. Сами си го присвояват. Което аз не смятам за редно. Вярвам, че и никой мислещ и уважаващ себе си човек не би го сметнал за такова.
Също така вярвам, че единственият начин да се противодейства на този отявлен опит за манипулация е четенето. Особено на книги, за които "някой" ви е казал, че не стават.
Защото вероятността този "някой" да не е имал очи, душа и ум за ценното в книгата е огромна. Което не значи, че някой друг няма да е способен да извлече полза за себе.

Осма версия

Вдъхнових се от „7 версии за любов: Тея Дия“

Любовта е порастване, падане, ставане, израстване, възмъжаване, оженственяване. Любовта е край, начало, среда. Любовта е огън, лед, буря, слънце, луна, летен дъжд, зимна виелица, спрял ток.

Любовта е да искаш, да можеш, да знаеш да даваш.

Любовта е да съблазняваш, да се подчиняваш, да покоряваш.

Любовта е крясък на голи тела. Любовта е шепот на ръце, които се търсят в тъмното. Любовта е бързане сутрин и безкрайно отлагане на заспиването.

Любовта е себе си да обичаш.

Любовта е да приемаш. Любовта е да не променяш. Любовта е да се променяш.

Любовта е две четки за зъби. Любовта е пълна, димяща кафеварка.

Любовта е шкембе чорба и мазна софийска баница.

Нищо не знаеш

От време на време се случва и по някой чалга бисер. Този не е от най-добрите, но пък нещо ми е влязъл в главата напоследък...

Думите думите думите.

Думите са адът и раят. Създават и рушат. Смеят се и плачат. Обичат и мразят. Думите са началото, думите са и краят. Колкото дават, толкова и взимат.

Аз, човекът на книгата, се уча думите да не са ми важни. Уча се да се свързвам с хората с действията си, а не  с приказките си. Уча се да се вслушвам в онова, което близките ми правят, повече отколкото в онова, което ми говорят. Уча се да слушам интуицията на душата и тялото си повече, отколкото бращолевенията в главата ми. Уча се да виждам в очите онова, което не чувам с ушите.

Да видим докъде ще доведе цялата тази работа... в ада или в рая?

И ако ме питате откъде ми хрумна цялата тая история... Разбрах, че има хора, за които думите са терра инкогнита, капан, излишък. Думите просто не са им нужни, за да са това, което са.

И никакви вербални декларации за любов не струват колкото простото физическо усещане за свързаност с друго човешко същество...

Нов късмет

Не ми се падна никаква сватба от новогодишните късмети, но това парче ми дава толкова много заряд, че е едно от малкото неща, които ми помагат да издрапам от хаоса на промените както аз си ги мога - от раз с голямата брадва.
Старият блог повече няма да се обновява поради безвъзвратно затриване на паролата. Но имам крещяща нужда да се изливам някъде, така че никакви емоционални сантименти вече не ме спират да пописвам в новото място. Дано то да има по-дълъг живот.
Без да съм привърженичка на промените "от утре", "от понеделник", "от 1-и януари, си я спретнах една новогодишна, кардинална и шашкаща, но - моя! Обичам да се грижа за себе си с промени.
Понякога освен себе си помитам и други, невинни и нищо неподозиращи хора, които са избрали да бъдат около мен в този момент, но оцеляват. Иначе щяха да са избягали отдавна :-)

Сега идва време за тиха лудост, за събиране, за трупане на запаси, за проверка и припомняне коя съм, какво и защо съм. Идва време вълчицата да се погрижи за костите, за да не изгуби връзката и смисъла, а да остане вярна на себе си, на луната и на пътя. Идва време за вглеждане в себе си, в това, което имам да дам на другите и за трупане на нови богатства, които да споделя.
И дано съм все така заобиколена от верните себеподобни, на които да се опра!